Краят на Първата световна война и последиците от Ньойския мирен договор
След края на Първата световна война настъпват дълбоки промени в държавно-политическия, стопанския и културния живот на българското общество. Подписаният на 27 ноември 1919 г. Ньойски мирен договор налага тежки задължения на България.
От страната ни са отнети територии с предимно българско население, като най-голямата загуба е откъсването на Южна Добруджа, което има трайни негативни последици за българската икономика.
Военните клаузи лишават България от правото да притежава модерно изградена армия. Задължителната военна служба е отменена, а сухопътните сили не трябва да надвишават повече от 33 000 души. Тази численост е достатъчна единствено за защита на собствените национални граници.
На България са наложени непосилни по размер репарационни плащания, които възлизат на 2,25 млрд. златни франка. Едновременно с това тя трябва да поеме издръжката на съглашенските окупационни войски и съглашенската комисия у нас, разходите по репатрирането на българските военнопленници, предаването на съседните държави (Югославия, Гърция и Румъния), значително количество добитък и каменни въглища (Югославия).
Загубата на човешки ресурс – пагубен за страната ни.
Към последиците от войната трябва да се отнесат и големите човешки жертви – убити 143 хил. души, ранени 271 хил. души, останали като заложници за три години след войната 100 хил. души.
Български бежанци на гара в Свиленград 1932 г.
Ситуацията се влошава от големия бежански поток, който се устремява към България от Тракия, Македония, Добруджа и Западните покрайнини. Броят на бежанците възлиза на около 228 191 души. Към тях трябва да се прибавят и около 50 000 руски белогвардейци от армията на Врангел. Макар и непълни, изложените факти показват, че след приключването на Първата световна война България изпада в дълбока криза, която има своите стопански, политически и духовни измерения(1).
Икономическите загуби за България след Ньойския мирен договор.
Първата световна война нанася сериозен удар на икономиката. През 1917 г. ¾ от предприятията преустановяват своята дейност и свиват до минимум производството си. Това води до съкращаване обема на износа. През 1914 г. България изнася стоки на стойност 340 млн. лв. През 1918–1919 г. износът е 80 млн. лв. Намаляването, съкращаването и последвалата девалвация на българския лев нанасят удари на българската буржоазия, която отстъпва на редица пазари.
Българските правителства започват да печатат пари, което води до инфлация и намаляване на златните запаси на Българска народна банка (БНБ). При това положение БНБ преустановява размяната на банкноти срещу благороден метал. Следвоенната криза в България е много по-тежка в сравнение с развитите държави, където кризисната ситуация е изживяна към края на 1922 г.
Негативно въздействие върху стопанския живот оказват броженията в страната през втората половина на 1923 г. От юни до октомври 1923 г. България е във военно положение и в районите на въстанието няма възможност за стопанска дейност. Страната изпитва недостиг на суровини, горива и машини, а това се отразява на икономическия статус на промишлената буржоазия. За протекционизъм не може и да се говори.
Наложен е данък върху печалбата. Всички кръгове от банковия, застрахователния и търговския сектор плащат твърде висок 25% данък върху печалбата. Има облекчения единствено за кооперациите в аграрния сектор, които плащат 18 % данък-печалба. Това силно затруднява частния сектор и българската буржоазия и води до закрила на земеделските кооперации и аграрния сектор.
Загубата на Южна Добруджа, включваща 9 млн. дка. плодородна земя и осигурявала на България 200 млн. лева годишно от износ на зърнени стоки, се отразява негативно върху родната икономика. Страната ни се превръща от сериозен износител на зърнени храни в страна, която внася зърно. Повишават се цените на стоките от първа необходимост – ако през 1912 г. 1кг. бял хляб е струвал 30 ст., през 1919 г. цената му достига до 2.50 лв.
Политическите измерения на кризата.
Важна характеристика на кризата след Първата световна война не само в България, а и в Европа, е нарастващото недоверие във възможностите на демокрацията като политически режим.
Разочарованието от парламентаризма, достигащо до неговото отрицание, води в редица европейски страни до появата на различни експерименти за замяна на политическата система, което има като краен резултат установяване на авторитарни или тоталитарни режими – Италия и Германия, а по-късно и в Испания и Португалия.
Авторитарни режими, презиращи либералната демокрация, се появяват в Полша, Унгария, Румъния, Югославия и др. Забелязва се ясната неспособност на либерално-демократичния модел да се справи с кризисните ситуации, които изобилстват през 20-те години на XX в.
Политическите аспекти на кризата се изразяват в: недоверие във възможностите на институците на парламентаризма; спад на общественото доверие към политическите партии; олевяването на обществото (значителен успех постигат левите сили в парламентарните избори за ХVIII ОНС през 1919 г. ); преструктуриране на партийно-политическото пространство (сродните политически партии тръгват по пътя на обединението – създават се Националлибералната партия, Обединената народно-прогресивна партия, коалицията Конституционен блок; появяват се нови формации като Военния съюз, Народния сговор).
За да отговорят на потребностите на политическия момент, партиите пристъпват към преосмисляне на идейните ценности на либералната демокрация и обновяване на своите програми.
„Старите партии на реда” търсят различни решения за промени както в управлението на страната, така и в своите партийни структури. Започват да се внасят изменения в идейно-политическите платформи на политическите партии:
Радикалната партия отстоява разбирането за замяна на политическия парламент с „икономически парламент”; Обединената народно-прогресивна партия възприема теорията за „политическия елит” и „силната държавна власт”; Народно-либералната партия застава зад идеите за професионалното представителство в парламента, за горна камара в парламента, за нацията като единно цяло; Демократическата партия лансира идеята за обществената солидарност и за засилване социалните фукции на държавата.
Всички партии търсят и осъзнават нуждата от промени в партийно-политическата система на страната, за да бъде преодоляна кризата в парламентаризма.
Кризата придобива и своите духовни измерения. Българското общество изживява тежко неосъществяването на националния идеал, въпреки жертвите, които дава в годините на войната. След подписването на несправедливия Ньойски мирен договор в страната настъпват духовна разруха и всенародна покруса. Рухват възрожденските идеали, появява се реална заплаха от разпадане на националната ни ценностна система.
Очаквайте в най-скоро време и част 2, която ще бъде на тема – „ЗЕМЕДЕЛЦИТЕ” ЗАСТАВАТ НАЧЕЛО НА ДЪРЖАВАТА (1920-1923 г.).
Използвана литература:
Икономика на България до социалистическата революция. С., 1989, с. 397–398.
Радулов, Ст. Кризата в обществено-политическите възгледи на буржоазната демокрация в България (1919–1923). – НТАОНСУ, отд. История, Т. 52, 1972, с. 97, 113–115,133, 140–143.
Източник изображение бежанци – източник: НБКМ-БИА в Аврамов, Румен (2007) Комуналният капитализъм: Т.I, София: Фондация Българска наука и култура/център за либерални стратегии, с 383
Източник изображение Ньойски договор – българската Държавна агенция „Архиви“
(1)Първоначално в науката се водят спорове за времетраенето на тази криза и по-точно периода, който тя обхваща.
Прието е като начало да се постави подписването на Солунското примирие, с което фактически България излиза от войната като победена. Полемиката възниква по въпроса докога е продължила самата криза.
Проф. Ст. Радулов определя горната граница в края на 1924 г., тъй като според него тогава настъпва малък икономически ръст, но в този случай по-скоро се възприема мнението, наложено от Коминтерна, че в края на 1924 г. капитализмът навлиза във фаза на частична стабилизация. Тази теза не е останала като основна по този проблем.
Рита Гришина определя горната граница на следвоенната криза към началото на 1925 г. – тогава възникват авторитарни и профашистки организации, които се явяват важна, съставна част от процеса на политическата поляризация в българското общество.
Общо взето се приема тезата, че краят на кризата настъпва в края на 1926 г., когато България сключва Бежански заем под егидата на ОН. През 1926 г. икономическият растеж е стабилен във всички стопански отрасли. Новото правителство на А. Ляпчев се отказва от белия терор, налаган от Ал. Цанков. За разлика от Цанков, който води политика на усмиряване на левите и опозицията, Ляпчев води политика на омиротворяване. Това подпомага да се стабилизра политическата обстановка в станата и да се спрат кръвопролитията.