Изключително сме щастливи, че отново можем да Ви предложим статия от Светослав Георгиев! Един млад и обещаващ автор! Тази негова статия е публикувана в сборник: България, българите и Европа – мит, история, съвремие. том. XI. Сборник от научна конференция на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, проведена на 2.11.2016 г.
За нас е чест, че авторът разреши публикуването й в нашия сайт!
Статията можете да откриете и на този елекронен адрес, където е качена от самия автор – http://bit.ly/2nYwvDW
Към великите европейски сили в първата половина на деветото столетие се причислявали Източната Римска империя, по-известна като Византия, Франкската империя и България. Основно различие между трите държави е изповядваната религия – България е все още езическа страна, докато Франкската империя и Византия са християнски. В средновековната дипломация било общоприето разбирането, че договора с езичник нямал задължителен характер и неспазването му не водело до конкретни последствия. Така в средата на IX век българския владетел не бил равноправен участник в международните отношения, намирайки се в своеобразна изолация. Посоченото било само една от причините предизвикали замяната на езичество с християнство. Религиозната промяна довела и до изменения във всекидневния, празничния, правния и най-вече в политическия живот на държавата.
Нестихващият изследователски интерес към акта на покръстването не изчерпва съпътстващите го проблеми, част, от които продължават да бъдат дискусионни.
В настоящото изложение се прави опит за разглеждането, без да се претендира за изчерпателност, на един от дискусионните въпроси – боилският бунт. В изследванията, посветени на разглежданото събитие, се използва определението „бунт“, докато в изворите, посочени по-долу в текста – „въстание“, поради което ще бъдат използвани и двете определения в качеството им на смислови синоними.
Голяма част от трудовете, посветени на българското средновековно минало, разглеждат боилското въстани не самостоятелно, а като част от провежданата от Борис I християнизаторска политика. Събитието влиза в полезрението на изследователите още през 50–60-те години на XIX век, когато се появява в трудовете на Александър Хилфердинг и Добри Войников. През следващите десетилетия то намира своето място в изследванията на Юрдан Трифонов, Константин Иречек, Васил Златарски, а в по-ново време – в тези на Васил Гюзелев, Йордан Андреев, Пламен Павлов и др. Бунтът е разглеждан и от неспециалисти, като често пъти това е причина за поява на нови митове вместо на отговори на съществуващите дискусионни въпроси.
В опит да се изгради по-ясна структура на текста и да се направи по-точна и по-цялостна реконструкция на причините, последователността и развръзката на събитието, доколкото това разбира се е постижима цел, отделните аспекти и проблеми ще бъдат разгледани в самостоятелни раздели.
Извори
По своя произход основните извори, в които се съдържа информация за боилското въстание могат да се обособят в три групи – гръцки, латински и домашни. Те са носители както на повтаряща се, така и на допълваща се информация. С цел получаването на по-достоверна реконструкция на събитието в следващите редове ще бъдат разгледани и трите групи.
В гръцките извори, приемани традиционно като първостепенни за българското средновековно минало, боилското въстание е засвидетелствано чрез „Хронография“ на Продължителя на Теофан и „Кратка история“, дело на Кедрин-Скилица. Те предават събитието по сходен начин, като описанията им могат да се обобщят с казаното от първия: „Когато станало известно, че се е покръстил, той [Борис – б.а.] се намерил пред въстанието на целия свой народ. Като носил на гърдите си изображението на божия кръст, той с помощта на малко хора ги победил, а останалите направил християни не вече тайно, но напълно явно и с тяхно желание“.
Сходствата в изворите позволяват да се изкаже хипотезата, че техните автори са използвали общ първоизточник, който предвид бедния на детайли разказ, вероятно също не е бил добре запознат със събитието. Подкрепян от малко на брой верни сподвижници Борис успял да извоюва важна победа над въстаналите боили. Бунтът бил потушен, поне както ни го представят изворите, с помощта на „кръстния знак“, т.е. това е богоугодно дело. Представянето на Борисовата победа като богоугодно дело оправдава по този начин действията му. За византийските хронисти пресъздаденото събитие било акт на окончателната победа на християнството над езичеството в новопокръстена България.
С помощта на гръцките извори пред изследователя се разкриват отделни детайли от „пъзела“ на боилския бунт. При запълването на „белите петна“ важна роля имат „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“. Те са ценен извор за българската история от средата на деветото столетие, защото са носители на информация от „от първа ръка“ – всеки отговор започва с конкретния въпрос, зададен от Борис към папата. В отговор XVII е отбелязано следното: „И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целия ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас…“.
Друг западен извор, който дава информация за боилския бунт са „Бертински летописи“, където под година 866 е записано следното: „…недоволни от това неговите боляри разбунтували народа против него [Борис – б.а.], за да го погубят. И тъй, колкото били в десетте комитата, те се събрали около двореца му. Но той, като призовал името Христово, потеглил срещу цялото множество само с четиридесет и осем души, които били останали при него поради предаността си към Христовата вяра…“. Този откъс дава освен познатите вече от гръцките извори и папските отговори данни и някои неспоменати факти, като броят на комитатите в България по това време, съотношението между противници и привърженици на Борис I и т.н.
Боилското въстание е отразено и в някои произведения на средновековната книжовна традиция на Второто българско царство, чрез привличането, на които пред изследователя се разкрива още една гледна точка – българската.
В „Старобългарски разказ за покръстването“ е отбелязано следното: „Като видяха това българите, които не бяха покръстени, въстанаха тогава, за да го убият. Подпомогнат от кръстния знак, той [Борис – б.а.] се би и ги победи“. В друг домашен извор пък откриваме следната информация: „След това той се покръсти, българите въстанаха против него, като искаха да го убият, понеже оставил тяхната вяра. Но този като излезе на война, победи ги“.
Посочените текстове, представляват добавки към старобългарски преводи на византийски съчинения. Съдържащата се в тях информация копира модела на представяне на събитията в посочените по-горе византийски извори. Те представят българската гледна точка, която от дистанцията на времето се връща към боилското въстание. Бунтът и неговото потушаване от Борис е представено като неизменна част от християнизаторската политика на българския Кръстител.
Ако византийски автори представят по приглушен начин бунта, то западните се впускат в повече детайли. Българските извори, пък отразяват историческия спомен на народа преживял събитията, представяйки ги в светлина, неопетняваща паметта на Борис I. Взимането под внимание на целия спектър от информация би позволило създаването на една по-достоверна възстановка на събитията.
Датировка
Традиционно в част от историческите изследвания се приема, че боилският бунт е избухнал през 865 г. Невинаги авторите подлагат тази датировка на коментар или обосновка, което би могло да се обясни с нейното директно възприемане от други изследвания. Когато пък тя е коментирана и се търси нейна обосновка, следва обвързването ѝ с акта на покръстването. Изхождайки от схващането, че бунта е бил непосредствено след самото покръстване, отделни автори, приемащи, че християнството става официална религия през 864 г. го отнасят към следващата 865 година. Тази хипотеза, както вече бе посочено, е широко застъпена в науката, но не би могла да се възприеме безкритично, защото датирането на самото покръстване също е дискусионен въпрос.
Различна гледна точка към датата на събитието дава патриархът на българската медиевистика Васил Златарски, според който: „бунтът избухнал, след като народът или поне по-голяма част от него била покръстена, па и самите въстанали били вече така също християни, следователно между покръщаването на народа и бунта се изминало известно време, поради това последния ние отнасяме към началото на 866 г.“.
Изхождайки от идеята си, че християнството било прието като официална религия през предходната 865 г., Васил Златарски отнася събитията към началото на следващата 866 г. Предложената от него датировка не би могла да се възприеме като неоспорим факт, предвид нерешения въпрос за датирането на самото покръстване. Независимо от това, тя намира привърженици, които я възприемат в изследванията си без да я подлагат на критика, доверявайки се на авторитета на нейния автор.
По-конкретна дата на събитията около боилското въстание предлага руският славист Анатолий Турилов. За това той използва извор, достигнал до нас в късен препис – „Месецослов на сръбски изборен апостол“, датиран в края на XIII век, в който е отбелязано, че на 28 март се е чествал деня на „победата на българския княз Михаил, когато тълпата се опълчи срещу кръста“.
Откривателят на посочения текст Анатолий Турилов приема, че той без съмнение се отнася за потушеното от княз Борис I боилско въстание, избухнало в отговор на официалното приемане на християнството. Анализирайки езика на преписа той открива следи от транслитерация от глаголица на кирилица. Това позволява на автора да приеме, че преписа е направен въз основа на глаголически прототип. На база направеното от руския славист заключение би могло да се твърди, че въпросният прототип е създаден във времето на преминаване на от едната към другата азбука, т.е. не по-късно от X век. С други думи, това е препис от оригинален български извор, близък по време до събитието.
За допълнителна обосновка на своето мнение Турилов посочва и „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, където боилското въстание е засвидетелствано лично от българския владетел, като случило се преди ноември 866 г. На база следите от транслитерация, папските отговори и „Бертински летописи“ Анатолий Турилов приема, че окончателната Борисова победа над боилското въстание се отнася към датата, спомената в извора – 28 март 866 г.
Открит все още остава въпроса кога избухва самият бунт? Два от посочените извори дават ориентировъчна датировка на събитието. Това са „Отговорите на папа Николай по допитванията на българите“ – преди ноември 866 г. и „Бертински летописи“ – през 866 г. Друг факт, спомагащ по-точното датиране на събитията е известието за бързата победа на Борис над въстаналите. Следователно бунтът се е развил в кратък времеви интервал. Прибавяйки към казаното до момента и разсъжденията на Анатолий Турилов за датата на потушаването на бунта, на база новооткрития от него текст, с огромна доза достоверност може да се твърди, че боилският бунт избухнал в първите месеци на 866 г. и бил окончателно потушен на 28 март същата година.
Същност и характер
„И тъй, разправяйки как сте възприели по Божия милост християнската вяра и как сте накарали да се покръсти целия ви народ, как обаче ония, след като били покръстени, въстанали единодушно с голямо ожесточение против вас, като твърдели, че не сте им дали добър закон, и искали да убият и вас и да си поставят друг княз…“.
Текстът, част от отговор XVII от „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“, извежда на преден план важен въпрос – какво би могло да се разбира под израза „не сте им дали добър закон“/„non bonam vos eis legem tradidisse“?
Обичайно в историографията изразът се обвързва с акта на християнизация, а самото събитие е определяно като антихристиянски бунт. През т. нар. Езически период в България имало християни – една част, от които влезли в пределите на държавата след победоносните войни от първата половина на IX век, докато друга – вследствие на контакта си с християни възприела религията. „Ромейската вяра“ била изповядвана и от отделни членове на владетелското семейство. Примери в това отношение не липсват – християни били кановете Кубрат и Тервел, сестра на кан Крум пък е омъжена за византиеца Константин Пацик. Първородният син на кан Омуртаг – Енравота, също бил християнин, макар и неговото реално съществуване да е поставяно под съмнение. Християнка била и неизвестна по име сестра на българския Кръстител Борис.
Засвидетелстваното до момента проникване на християнството в България преди официалното му приемане позволява да се изкаже съмнение към идеята, че посочения израз се отнася към самия акт на покръстване.
Приемането на християнството като официална държавна религия в България довело до изменения и в политическия ѝ живот. До този момент голяма част от властта била съсредоточена в ръцете на владетеля, който е едновременно главен военачалник, законодател, съдия и жрец. Едноличните му решения обаче можели да бъдат оспорвани ако влизали в разрез с устоите на обществения живот. Това било правомощие на народните събори – една недооценена институция в историята на средновековна България. Показателен пример в това отношение е съборът, свикан от боилите през 766 г., на който кан Сабин бил обвинен за провежданата от него политика, а впоследствие и отстранен от престола.
Християнството позволило на Борис I да утвърди съществуващото политическото статукво, олицетворявано от силна централна власт, неприкосновеност на владетелската личност, ограничаване властта и ролята на боилите, поставяйки ги в подчинено положение, спрямо владетеля. В този ред на мисли е твърде вероятно изразът „не сте им дали добър закон“/„non bonam vos eis legem tradidisse“ да се отнася не до религиозната, а до политическата промяна в живота на средновековна България.
В историческите изследвания се е наложило разбирането, че боилите въстават, за да възстановят религията на своите предци. Вероятно в средите на въстаналите наистина е имало боили, които били верни поклонници на езическите божества, борейки се за възстановяване на бащината си религия. Но безспорно всички те са вдигнали оръжие не толкова срещу християнството, колкото срещу окончателното затвърждаване на политическата система, силно ограничаваща възможността им за пряко участие във властта. Постигането на така поставената цел можело да стане факт само след свалянето на Борис от престола, замяната му с верен на боилските убеждения владетел и не на последно място – чрез ликвидиране на възможността от повторното завръщане на Кръстителя във властта.
През 20-те години на XX век Юрдан Трифонов въвел в литературата, посветена на боилския бунт още една хипотеза, според която събитията били резултат от проведен в Плиска или нейните околности народен събор, свикан за приемане на новата религия. През следващите десетилетия хипотезата е доразвивана от Йордан Андреев и Анчо Калоянов. Въпреки това посочената идея често пъти е била отричана или подценявана от изследователите, но тя в действителност заслужава внимание, основно по две причини. Едната е свързана с изворите – посочените по-горе в текста, заедно с конкретни примери от VIII век в България, позволяват да се твърди, че това е логична реконструкция на събитията. Втората се свързва с института на народните събори, които от края на IX век вече са предимно съвещателни органи на властта, а не неин коректив.
На база посоченото с основание може да се твърди, че по своята същност и характер боилският бунт е не антихристиянски, а опит за държавна измяна, защото бил насочен към владетеля – олицетворението на властта и държавата.
„Кървава разправа“
Опитът за държавна измяна приключил на 28 март 866 г. със смъртно наказание за 52-ма велики боили и техните родове. Част от изследователите определят решението на Борис като „постъпка, недостойна за един новопокръстен“, като „проливане на благородническа кръв“ или като „кървава разправа“. Не всички мнения обаче са в тази крайност – помилването на обикновеното население, за което става дума в „Бертински летописи“, е определяно като недостоверно, защото чрез него се изграждал един „…идеализиран образ на Кръстителя, който управлява с любов и състрадание…“. Възможно ли е съществуването на друга гледна точка към решението на княз Борис I? В следващите редове ще бъде направен опит да се отговори на този въпрос, доколкото това, разбира се е възможно.
Бунтът, организиран от боилите бил насочен срещу владетеля, който бил възприеман за олицетворение на самата държава. В християнското правораздаване престъпленията срещу държавата били едни от най-тежките, заедно с тези срещу религията. Непосредствено след покръстването в България бил възприет византийския правов сборник Еклога. Той се състоял от осемнадесет титула, като престъпленията срещу властта се съдържали в предпоследния от тях. Та ето какво разпорежда тя при престъпления срещу владетеля/държавата: „Който образува партия против царя или конспирира, или прави съзаклятие против него, или против държавата на християните, такъв би следвало в часа да бъде убит, защото е намислил унищожението на всичко. Обаче, за да не би някои често и както са неприятелски разположени към някого без съд да убият, след това да се оправдават, че е говорил против царството, затова трябва такъв на място да се постави под силна стража, и това, което се отнася за него да се съобщи на царя и както, прочее, той реши и пожелае да направи“.
Според посоченият текст на смърт се осъждали не само участниците в бунта, а дори и сама идея. Този титул позволявал на княз Борис I да издаде смъртна присъда както на боилите – организатори, участници и водачи на бунта срещу него, така на техните родове, чиято роля и участие в бунта остава неизяснена и до днес.
Интерес буди един от „Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ (XIX), чрез който е запазен следния въпрос на българския владетел към римския първосвещеник: „Какво трябва да се направи по право с ония, които са въстанали, за да убият княза си…“. Ако в България в действителност е действала византийската Еклога, то защо Борис I иска потвърждение на издадените вече присъди от папата? Този въпрос позволява да се тръгне в друга посока на разсъждения.
Държавната измяна е престъпление, което било засвидетелствано както преди, така и след официалното приемане на християнството за държавна религия в България. През втората половина на осмото столетие били засвидетелствани няколко показателни примера в тази насока, както и за наложеното след това наказание. Единият от тях се свързва с кан Винех, който извоювал голяма победа над византийците, в прохода Верегава през 760, но в последствие „проявил учудващо бездействие“ и вместо да продължи войната с Империята бил склонен да ѝ предложи мир. Постъпката му, поне според разбиранията на аристокрацията, представлявала опит за държавна измяна, защото накърнявала политическите и стратегически интереси на държавата. Последвало въстание, което свалило кан Винех от престола, убивайки не само него, а и целия му род. Сходна била съдбата и на византийските шпиони в Плиска, които кан Телериг успял чрез хитрост да разкрие.
Дадените примери, заедно с наказанието на 52 боили и техните родове сумарно дава възможност да се предположи, че в правораздавателната система на Езическа България имало специално наказание за държавна измяна – смърт. Тя се отнасяла не само към виновния, а и към рода му. По този начин биха могли да се обяснят събитията – бунтът на боилите е опит за държавна измяна, наказан от Борис по старите закони, което е и причината, поради която е искал да узнае какво предвижда християнския закон за това престъпление.
***
Настоящата статия не би могла да изясни всички проблеми, свързани с въстанието на боилите. Тя представлява опит за реконструкция на събитията. В началото на 866 г. избухнало въстание, насочено не срещу християнството като религия, а срещу утвърждаването на политически модел в страната, който окончателно отдалечил боилите от пряко и реално участие във властта. На 28 март същата година княз Борис успял да потуши окончателно въстанието.
В последно време се появи и едно „екзотично“ тълкувание на издадената от него присъдата: „… След бунта на болярите са били екзекутирани водачите на метежа с техните пълнолетни синове…“, а не с целите си родове. Следвайки използваното до този момент правораздаване княз Борис I наказал със смърт въстаналите боили и техните родове. Окончателната му победа затвърдила позициите на силната централна власт в средновековна България.
Използвана литература:
Ангелов, Д. Образуване на българската народност. София, 1971.
Андреев, Й. Народните събори в политическия живот на Първата българска държава. – ИПр., XXVII/4, (1971), 96–105.
Андреев, Й., Ив. Лазаров, Пл. Павлов. Кой кой е в средновековна България. София, 2012.
Андреев, М., Ф. Милкова. История на българската феодална държава и право. София, 1993.
Атанасов, Г., В. Вачкова, Пл. Павлов. Българска национална история. Том III. Първо българско царство (680–1018 г.). Велико Търново, 2015.
Бешевлиев, В. Първобългарите. История, бит и култура. Пловдив, 2008.
Благоев, Н. Еклога. София, 1932.
Василевски, Т. България и Византия IX–XV век. София, 1997.
Венедиков, Ив. 1100 години от покръстването на българския народ. София, 1966.
Войников, Д. Кратка българска исторɪя. Изданɪе първо. Виена, 1861.
ГИБИ, III. София, 1960.
ГИБИ, IV. София, 1961.
ГИБИ, V. София, 1964.
ГИБИ, VI. София, 1965.
ГИБИ, IX-2. София, 1994.
Гильфердинг, А. Письма объ исторɪи сербовъ и болгаръ. Москва, 1855.
Гюзелев, В. Княз Борис I. България през втората половина на IX век. София, 1969.
Гюзелев, В., Ив. Божилов. История на средновековна България VII–XIV век. София, 1999.
Гюзелев, В. Покръстване и християнизация на българите. Извороведско изследване с приложение. София, 2006.
Дончева-Петкова, Л. Археологически сведения за християнството в България преди и непосредствено след Покръстването. – В: 1100 години Велики Преслав. Т. 1. Шумен, 1995, 195–205.
Жеков, Ж. България и Византия. Военна администрация VII–IX век. София, 2007.
Златарски, В. История на българската държава през средните векове. Т. 1. Първо българско царство, Ч. 2. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство. Трето фототипно издание. София, 2007.
Иванов, Ив. Княз Борис I и Владимир–Расате между мита и реалността. – Епохи, XV/1-2, (2007), 141–155.
Иречек, К. История на българите. С поправки и добавки от самия автор. София, 1978.
История на България. Т. 2. София, 1981.
Калоянов, А. Събития и книжовни паметници от първите десетилетия след покръстването през погледа на Юрдан Трифонов. – В: Научна сесия 150 години от рождението на академик Юрдан Трифонов (1864–1949). Плевен, 2015, 29–39.
ЛИБИ, II. София, 1960.
Милкова, Ф. Наказателната репресия в средновековна България. – ИПр., XLIV/5, (1988), 17–30.
Николов, Г. За датата на покръстването на кан Борис I Михаил. – В: България в европейската култура, наука, образование, религия, ч. 1. Шумен, 2015, 11–22.
Павлов, Пл. Бунтари и авантюристи в средновековна България. Велико Търново, 2000.
Петров, П., В. Гюзелев (съст.). Христоматия по история на България Т.1. София, 1978.
Петрова, Г. Престъпленията в средновековна България. София, 1992.
Снегаров, Ив. В коя година се покръстил българския княз Борис. – ИПр, XXII/5, (1966), 92–99.
Станилов, Ст. Българската монархия през средните векове. Второ допълнено и преработено издание. София, 2003.
Тодоров, Г. Св. Княз Борис и митът за мнимото „избиване на 52 болярски рода“. – В: Християнската култура в средновековна България. Материали от национална научна конференция, Шумен 2–4 май 2007 година по случай 1100 години от смъртта на св. княз Борис-Михаил (ок. 835–907 г.). Велико Търново, 2008, 93–103.
Трифоновъ, Ю. Царуването на св. Бориса-Михаила. София, 1907.
Трифоновъ, Ю. Къмъ въпроса за старобългарското болярство. – СпБАН, кн. XXVI. София, 1923, 1–70.
Трифоновъ, Ю. Достовѣренъ ли е разказътъ за ослѣпяването на Борисовия синъ Владимиръ. – УПр, ХХVІ, 1927, № 5-6, 864–890.
Турилов, А. Две забитъɪе датъɪ в болгарской церковно-политической истории IX в. – Старобългаристика, XXIII/1, (1999), 14–34.
Хрисимов, Н. Наблюдения върху личността на Енравота и кръстовидната сграда под Голямата Базилика. – В: Плиска-Преслав. Т. 13. (под печат).
