Пантеонът в морската градина в Бургас
Външно това здание изглежда много масивно и внушително, ако никога преди това не си го виждал. За бургазлии обаче това е просто „Пантеона”. По-старите си спомнят какво точно е неговото предназначение, но сякаш и те особено не му се възхищават. По-младите пък не знаят какво е това, но и въобще не ги интересува. За тях той е място, където те се изявяват като скейтъри, байкъри, райтъри (не знам вярно ли го написах) и други представители на всякакви модерни изкуства и спортове. Та, както казах на пръв поглед изглежда много внушително. Но когато се вгледате внимателно в него… всякаква естетика просто се изпарява. Пантеонът сякаш първоначално е бил проектиран за бункер, но в последния момент някой се усетил, че на пъпа на Морската градина не е много удачно да има бункер.
Пантеонът няма покрив, а в средата има нещо като пукнатина. В тази пукнатина се провират някакви мъжки силуети, които видимо се борят с нещо. Ако вземем в предвид факта, че в момента вратите на паметника са заключени, вероятно тези мъже се опитват да влязат вътре… Вече сме до металните врати на „Пантеона”, които отгоре са с остри върхове, явно е строго забранено да се влиза вътре. За това свидетелстват и разположените на 4 места около него охранителни камери. До вратата най-накрая откриваме табела, която вероятно ще ни разясни какво е това(?):
„В памет на загиналите за свобода антифашисти. Паметникът-мемориал е построен през 1981 г.” Същото го пише пак, но този път на английски език…
По-объркващо едва ли може да бъде… За каква свобода са се борили тези антифашисти? Или по-точно за чия? От какво са ни Освобождавали? А кои са те? По какъв начин са се борили? Кога са се борили? С кого са се борили? Всичко това остава загадка за въображението на обикновения човек, който не е доктор по история.
През решетките ясно се вижда, че вътре има паметни плочи с написани имена. А в средата е изградено място за т.нар. „Вечен огън”. Тук идва моментът да Ви разкажа за втория абсурд свързан с този паметник. Отвътре са изградени няколко стаички, в които са разположени паметните плочи на загиналите антифашисти. Явно за някои тези стаички изключително много наподобяват кабинки за тоалетни. За огромно съжаление в периода, в който Пантеона не бе заключен с високи железни врати, той се бе превърнал в градска тоалетна. Никой не желаеше да се доближава до него заради ужасната воня, която се разнасяше. А Димитър Таралежков отбелязва този трагичен епизод от историята на Пантеона във филма си „Бургас на Таралежков” с един доста интересен стих:
Пантеон, Пантеон,
мой малък стадион.
Пантеон, Пантеон,
къде е моят ксилофон?
Всичките сезони
имат своите пантеони.
Но отива си сезона,
а остава Пантеона.
Париж, Лондон и Берлин
пазят си ги до един.
А тука до морето лек,
споходен бях от спек.
И не щеш ли, ах!
В Пантеона се изсрах.
Друг път други двама
с цел нахълтаха в буркана…
И отиват си сезоните,
но си пазят пантеоните.
В Ню Йорк и Маршал Елах,
а ние си серем на тях.
Преди 1989 г. Пантеонът заема важно място в култа към комунистическия режим. От 1981 до 1989 г. пред него бди караул от ученици отличници (комсомолци). Да участваш в караула пред Пантеона се смята за голяма чест. Освен това според статия в socbg.com: „В периода 1981-1989 г. всички младоженци са били задължени да поднесат цветя на „Вечния огън“ в Пантеона, веднага след сключване на гражданския брак. Приемало се за проява на несъвместимост със социалистическия морал и липса на почит към загиналите в борбата срещу фашизма (доколко е имало фашизъм у нас е друг въпрос), ако някой агент докладва на тайните служби, че сватбарите са се отправили към ресторанта веднага след ритуалната зала, прескачайки Пантеона. „Новата клетка“ на обществото влизала в т. нар. черен списък от неблагонадеждни млади семейства”.
В наши дни Пантеонът далеч не е такава важна част от живота на бургазлии. Той е заключен, оставен зад решетки, защото хората не го зачитат като исторически паметник. Обречен е да потъне в забрава заедно с имената на загиналите антифашисти. Табелата, която го обозначава дори не ни казва, че това е Пантеона. Тя не ни дава дори най-елементарна информация за това какво представлява това нещо, какво символизира.
Защо? Защото тази информация ще подразни някой и табелата ще бъде разрушена? Или може би защото каквато и история да напишем на тази табела, винаги част от обществото ни ще я оспорва като невярна, като пропаганда. Ще я задраска, счупи, оскверни. Трябва ли този паметник да бъде унищожен? Трябва ли вечния огън да се запали отново? Може би нито едно от двете…
В търсене на реално решение…
Когато търсим решение на проблем с обществено значение най-логично е първо да се позовем на закона. През април 2000 година в Народното събрание е приет Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Самото наименование звучи изключително сериозно и задължаващо. Вероятно за това изненадата ми бе огромна когато установих, че той е дълъг само 2 страници. И тези две страници са написани в стил „реферат на първокурсник” и могат да се съберат и в една без особен проблем. Как определяш режим с 45 години история за престъпен само в 2 страници?
Законът сам по себе си представлява изброяване на престъпленията на комунистическия режим и БКП в най-общи линии в Член 2 като ги разделя в две алинеи:
„Чл. 2. (1) Ръководствата и ръководните дейци на Българската комунистическа партия са отговорни за:…
(2) Комунистическият режим е отговорен за това, че:…
До тук изброените недостатъци са нищо в сравнение с последния, който ме хвърля в пълно недоумение. Всъщност Законът се състои от четири члена общо… като последните два гласят следното:
„Чл. 3. (1) Посочените в чл. 1 и 2 обстоятелства дават основание да се обяви комунистическият режим в България от 9 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г. за престъпен.
(2) Българската комунистическа партия е била престъпна организация, подобно на други организации, основаващи се на нейната идеология, които в дейността си са били насочени към потъпкване на човешките права и демократичната система.
Чл. 4. Всички действия на лица, които през посочения период са били насочени към съпротива и отхвърляне на комунистическия режим и неговата идеология, са справедливи, морално оправдани и достойни за почит.”
Линк към пълния текст на Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен
Толкова… Нито дума за наказателна отговорност, нито дума за лустрация, нито дума за някакви действия, които ще последват от нарушаването на закона. Законът не предвижда никакви наказания въобще. Той буквално е „Закон за обявяване(!) на комунистическия режим в България за престъпен”, защото само обявява и толкова. С това си съдържание и хлъзгаво тълкувание този „закон” дава повече поводи за разделение в обществото. Вместо да решава проблеми той ги задълбочава. От него се усеща противната смрад на страха, страх да се заемеш с реалните, трудните проблеми. Или пък нежелание продиктувано от поговорката „Гарван, гарвану око не вади”?
Очевидно е, че Законът за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен няма да ни помогне особено да отговорим на въпроса „Какво ще правим с комунистическите паметници?”
Заключителни думи
Комунистическите паметници днес са символ на нашето разделение като народ. На крайните мнения, които битуват у нас. На непримиримост и болката от едно отминало време. Комунистическият режим все още не се е превърнал в история. Той е заложник на политиката и е употребяван постоянно като оръжие. Най-простото доказателство за това е, че и до ден днешен БСП поставя цветя в Пантеона на 9 септември (а не само там). С това си действие БСП показва своята почит към комунистическия режим. А комунистическия режим е определен като престъпен със „Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен” от 2000 година. Как да няма разделение сред народа, когато политическа партия, която присъства в парламента като втора по сила, ежегодно отдава почит на режим, който е определен като престъпен със закон? Именно такива деяния наливат масло в огъня на разделението на нашия народ. А също така явно подриват авторитета на законодателството. Точно тези брутални противоречия създадени от хората, които са „народни представители” спомагат за изостряне на противоречията в обществото. Проблемът може да се реши само чрез помирение, а с подобни деяния ние само се отдалечаваме от него.
Колкото до самите паметници според мен в по-голямата си част те трябва да бъдат запазени. Естествено, изключвам паметниците на Червената армия в централните части на някои от най-големите ни градове и паметниците, които пропагандират култове и престъпления на режима. В интерес на истината някои от изброените са отречени от самия комунистически режим в Народна Република България.
Останалите паметници според мен трябва да бъдат запазени и надлежно обозначени с нужната за тях информация, за да бъде ясно какво символизират и да не се превръщат в място за криптокомунистически и уж „социалистически” поклонения. А също така и да се помисли как тези паметници да станат част от туристическата карта на България.
Според мен, за да излезем от блатото на разделението и противопоставянето трябва да се спрат спекулациите с историята. Тя да бъде обективно оценена и описана и дори да се потърси отговорност за престъпленията на режима. Все още не е късно да се извърши реална декомунизация. Решим ли проблема в съзнанието на народа ни, преодолеем ли разделението, то тогава комунистическите паметници ще престанат да бъдат проблем за обществото ни.
Източници:
http://socbg.com/2018/08/%D0%B2%D0%B8%D0%B6%D1%82%D0%B5-%D0%BA%D0%B0%D0%BA-%D0%BF%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B5%D0%BE%D0%BD%D1%8A%D1%82-%D0%BD%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81-%D0%BC%D0%BE%D0%B6%D0%B5%D1%88%D0%B5-%D0%B4.html – използван на 19.05.2019 г.
http://oldburgas.com/bg/articles/%D0%B1%D0%B0%D1%89%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B1%D1%83%D1%80%D0%B3%D0%B0%D1%81 – използван на 19.05.2019 г.
https://www.flagman.bg/article/151245 – използван на 19.05.2019 г.
