Д-р Илия Вълев е роден в Димитровград. Той е на 31 години и за добро или лошо – не е отбил наборна военна служба. След средното си образование Илия веднага подава документи във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, където е приет за студент по второ желание – специалност Етнология. Още в края на първата година от своето обучение той разбира, че точно тази наука е неговото призвание и решава да се отдаде на нея. Така първо придобива бакалавърска степен по специалността, а след това завършва и магистратура по Етнология. Веднага след завършването на висшето си образование той е поканен за уредник в Етнографски музей на открито „Етър“ в Габрово, където работи близо 3 години. През 2012 година спечелва конкурс за редовен докторант към катедра „Нова и най-нова история на България“ при ВТУ, а в началото на 2016 г. успешно защитава дисертация на тема „Етнокултурна характеристика на казармата през социализма (1944-1989 г.)” и става доктор по етнология. Понастоящем д-р Вълев е уредник-етнолог в Регионален исторически музей Велико Търново.
С този активен и отдаден на призванието си млад учен се познаваме от обучението ни в Исторически факултет на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. За нас беше изключително приятна изненада да разберем, че докторската му дисертация вече е издадена в книга. Тя е озаглавена „Младежки страсти, мъжки времена. Етнокултурна характеристика на българската казарма през социализма“ и, както д-р Вълев сам казва, книгата представлява адаптирано за обикновения читател научно изследване. Решихме да Ви запознаем по-подробно с неговите възгледи и мотивите му да представи казармата от социализма през погледа на етнологията, защото смятаме, че темата е не само любопитна, но и важна за българското общество.
Трудно ли е за един млад доктор да издаде своята докторска дисертация?
Трудно е. Едно такова начинание определено е трудно, защото издаването на книга е скъпо удоволствие. Честно казано обаче не съм търсил спонсори. Разчитах основно на лични средства и на помощта на родителите ми, за което много им благодаря. Всъщност пробвах в едно издателство, но те ми отказаха с мотива, че темата на книгата не отговаря на издателския им профил. Това обаче не ме обезкуражи. Определено исках да видя труда си в книга. Според мен най-важното за едно изследване е то да види бял свят. Затова веднага се обърнах към друго издателство, вече доста свързано с проблематиката на книгата. Може би не е редно да го споменавам, за да не правя реклама, но ще кажа само, че те ми предложиха, добра оферта и така издадох книгата там. Радвам се, че има интерес към нея, защото на този етап такъв се наблюдава.
Колко време ти отне да завършиш изследването си?
Ами около 4-5 години. Всъщност тук включвам времето на зараждането и оформянето на самата идея и изследователска тема, събирането на емпиричен материал, неговото систематизиране, осмисляне и накрая обобщаване. Знаеш ли най-интересната част от цялата изследователска дейност е теренната етнографска работа, по време на която се срещаш с много хора, всеки със своята лична история и спомени. После е малко по-трудно, имам предвид систематизирането и обобщаването, но имаш ли желание, действаш ли систематично и последователно, нещата се нареждат и всяко нещо си отива на мястото. Важното е да не губиш кураж. Тук всъщност бих казал още нещо. Материалът, който събрах по темата за казармата е огромен и съм далеч от мисълта, че всичко по нея е изчерпано. Определено има още какво да се пише, но смятам, че с книгата положих добри основи за бъдеща изследователска дейност.
Какво предизвика интересът ти към казармата през социализма?
Интересът ми към казармата се породи съвсем случайно и е свързан с друг мой интерес, а именно към т.нар. в етнологията „ритуали на преход” или казано по-друг начин с инициациите, посредством които индивидът преминава от един социален, обществен, възрастов или пък образователен статус в друг. Може би си чувал, че преди Освобождението такъв ритуал за момчетата е бил коледуването, но с течение на времето той загубва тези си прерогативи и по-скоро става форма за забавление и вид атракция, а днес и част от културното наследство. Ето защо се замислих кое събитие от живота на момчетата в по-новата ни история може да се свърже с тяхното порастване или възмъжаване. Тогава ми просветна, че точно казармата е ритуал на преход.
А защо през социализма?
Казано най-общо – защото има хора с живи спомени от този период, а етнологът работи преди всичко с живите носители на тези спомени. Освен това, задълбавайки се в литературата, видях, че проблемът е едно неразорано поле, още повече за периода на социализма.
Знаеш ли, казармата, оказва се, е един обичай, един житейски преход, през който момчето е трябвало да мине – не само, за да спази буквата на закона, но и защото самото общество го е изисквало. Така се е смятало както през „царско време”, така и през социализма. И през двата периода армията се е радвала на изключително голям авторитет, а преминаването през казармата се е приемало за една сериозна школовка и то не толкова за бойното, колкото за житейското поле. Било е въпрос на чест момчето ти да служи. За самите момчета също е било така, макар и да са имали своите притеснения преди да прекрачат прага на военния портал.
Спомена, че си интервюирал мъже, които са служили в армията през „социализма”. Можеш ли да обобщиш какво е отношението им към казармата?
Нека преди всичко подчертая, че книгата няма за цел да каже дали има смисъл или не от казарма днес. Тя по-скоро обобщава и представя живите спомени и представи за нея. Но, конкретно на въпроса ти, изследванията показват, че в по-голямата си част мъжете говорят много носталгично за казармата. На преден план излизат добрите спомени за нея. Разбира се, някои от мъжете признават, че са изпитали различни трудности, преживели са различни травми, но все пак те са доволни от военната си служба, защото са научили нещо. Ето това е един сериозен извод, който може да се направи – мъже, които са научили нещо полезно от казармата, без значение дали във физически или духовен аспект, са доволни и имат добро отношение към нея. Всъщност тук не мога да не спомена факта, че се срещнах и с хора, основно мъже, които твърдо отказаха да говорят за казармата, защото не искат да си спомнят за нея. Точно това им беше основния претекст. Това обаче за мен е извод, че те имат много сериозен травматичен спомен от казармата, към който не желаят да се връщат. Мъжете рядко говорят за своите трудности, за да не изглеждат слаби.
От друга страна обаче имам записи на жени, майки на отслужили момчета, които гледат по друг начин на нещата и споделиха своите болки и притеснения, които имат до ден днешен, заради това, че техните синове са пострадали докато са отбивали военна служба и сега ходят по болници или психиатрии. Това наистина е сериозен проблем, заслужаващ внимание.
Колко души интервюира?
Интервютата са близо 100, като се стремих да обхвана най-вече мъже отбили казарма през социализма, но имам и по-млади представители на този пол. Всъщност всичките ми респонденти са на възраст от 30 до 85 годишна възраст. Разбира се, както стана ясно, имам интервюта и с жени, защото картината няма да е пълна, ако не обхвана и тях. Например в изследването си разглеждам каква е представата за казармата по социален, полов, възрастов и абстрактно-митологичен план. Без гледната точка на жените като майки, приятелки или пък другарки в живота на мъжа, няма как да мога да получа ясни и пълни резултати. Ето, че майките например са изпращали своите синове в казармата с по-голямо притеснение и по принцип гледат по-скептично на военната служба. Неомъжените жени пък имат по-положителен поглед към казармата, защото има изградена представа, че щом е преминал през това изпитание, мъжът е сериозен и организиран, т.е. способен е да създаде семейство и да се грижи за него.
Когато разговаряме за казармата няма как да пропуснем войнишкото другарство. Мит ли е другарството от казармата?
И да, и не. Ще питаш защо. Защото войнишкото другарство наистина е много сериозно, но то възниква и е изключително трайно обикновено след преживяването на дадено изпитание, на даден инцидент, на нещо, което е застрашило например живота на теб, на него, на групата. Тогава се вижда на кого можеш да разчиташ, на кого може да се опреш в случай на нужда.
Казармата през социализма се е развивала в мирновременен период. Ето сега се сещам за един коментар от респондент, служил през социализма: „Имахме късмета, че все пак служихме в мирно време! Нашите дядовци служиха по време на война.” Обобщавайки това, този човек сам разграничава своята служба и успява да оцени службата на неговия дядо, който е отбил казарма в много по-опасно време. Тук искам да кажа, че истинското бойно другарство се създава най-вече именно в екстремни ситуации, които изпитват човешките характери и реакции. Такива екстремни ситуации е имало и през социализма, особено при различни военни учения, но, макар и да не бих искал да степенувам нещата, все пак едно е да служиш по време на война, в реални бойни действия, съвсем друго е в мирновременен период.
От друга страна казармата като агресивна среда, като място където се борави с оръжие и където се носят определени отговорности. Тази затворена и агресивна среда предразполага към сприятеляване и разчитане на другия до теб. За казармата е много валидна приказката „Един за всички, всички за един”. Там има много приоми, с които цялото разнородно множество да се накара да работи като една добре смазана и калибрирана машина. Единаците там не са обичани, а и спомените говорят, че на такива службата им е доста трудна.
Промени ли изследването ти твоите първоначални представи за казармата през социализма?
Да, определено отношението ми към наборната военна служба се промени. Честно да си призная, като всеки млад човек, аз също се страхувах от военната служба. Преди да вляза в университета, ходих на 2-3 военно-медицински комисии и ако не ме бяха приели студент, сигурно щях да служа. Разбира се, като ученик бях чувал всякакви неща за казармата. Особено за разни извращения, макар това да е доста условно понятие. Точно неизвестното, което те чака зад портала плаши всеки. Мъжете, които интервюирах всъщност ми споделиха същото. Тогава някак бях против военната служба. Но в последствие, задълбавайки в проблематиката, чувайки много гледни точки, истории и спомени, си промених отношението към наборната военна служба. И днес съм убеден – има смисъл от подобно нещо.
Какво е мнението ти за военната или по-скоро за народната поговорка, която гласи че „Мъж, който не е ходил в казарма не е мъж?”. Не идва ли тя като упрек към нашето поколение?
Това е част от митологията. Хората обичаме да използваме митологеми, описвайки дадено явление и говорейки за неговите положителни и отрицателни страни. В крайна сметка всеки един от нас расте. Дали ще служиш или не, ти няма как да не станеш мъж. То си е физиологично заложено. Тук обаче опираме и до друг мит, а именно каква е представата за мъжа. Какъв трябва да е той според обществените представи?
Та така, казармата е митологизирана институция. Тя е обградена с ореола на съвършената и подредена структура, в която, влизайки, ти ще се подредиш, организираш, научиш на дисциплина, на отговорност и т.н. Но нека не забравяме, че в казармата служат хора, а хората правят грешки, интерпретират по свой си начин доста субективно правилниците, уставите, стандартите и за това понякога се случват и не толкова приети явления, т.е. „извращения”.
Всъщност, като говорим за митология, тук се сещам за едно от определенията за казармата. В представите на хората, тя често се описва като „Ковачница за мъже”. Това не е случайно. Ковачницата е изключително семантично натоварена в нашата култура. Тя е сакрално място. Там се обработва желязо. Там се работи с огън. Все символи с голяма тежест. Ковачът в народната култура е медиатор между този и онзи свят. Например в миналото, ако няма свещеник, то ковачът е извършвал част от обредните действия, заложени в традицията. Така анализирайки внимателно тази народно обусловена асоциация между казармата и ковачницата, може да стигнем до извода, че момчетата се отъждествяват с желязото, командния състав е аналог на ковача, а периодът на отбиване на службата е процесът по изковаване на желязото в готов и здрав продукт. Излизайки от казармата момчетата ще са калени – ще бъдат готови да рушат, но и да създават.
Напоследък доста нашумя темата за връщането на задължителната казарма. Какво е твоето мнение? Нужна ли е задължителната военна служба в XXI век?
Казармата освен, че обучава момчето да бъде войник, тя и възпитава. Сега възпитателният ефект на казармата би бил полезен. Точно в този смисъл според мен има нужда от някаква форма на казармено, военно обучение и в XXI век.
Не е нужно всички да бъдем професионални войници, да се обучаваме и специализираме в дадени военни области, както е било през социализма, а и в първите години на демокрацията. Тогава, знаеш се е служило 2 – 3 години, като постепенно периодът се редуцира през годините. Според мен няколко месеца, една кратка военно-възпитателна и обучаваща школа е нужна за всеки, дори за жените. Да се научим да реагираме на дадени ситуации, да боравим с най-обикновено огнестрелно оръжие, да придобием определени физически умения, да положим военната клетва. С една дума – да минем през период, подобен на единичната подготовка в някогашната казарма или пък подобно на училищните военно-полеви занятия през социализма, но малко по-дълъг като времетраене. Също така смятам, че в края това обучение всеки трябва да положи военна клетва, за която преди това предварително е говорено като смисъл, идея, тежест на думите, за да бъде възприета нейната важност. Клетвата, стига да се приема съзнателно, възпитава в чувство за принадлежност и отговорност към семейството и близките, към обществото, към родината. Ето защо смятам, че тя е важна и то още повече днес в XXI век, когато индивидуализмът и егоцентризмът се ширят изключително много сред обществото ни.
Обмисляш ли нови творчески проекти? Каква е тяхната насока?
Имам няколко идеи за изследвания и като цяло те са свързани с периода на социализма. За мен това е периодът, който вече трябва да се изследва в етноложки аспект, защото етнологията, както казах преди малко, преди всичко работи с живите носители на културата, на традицията, на спомените. Смятам, че дистанцията на времето е напълно достатъчна, за да може този период да се изследва по различни направления. Още повече, че той вълнува младото поколение, което има въпроси за това време. Въпроси, желаещи ясен, конкретен и правдив отговор, без субективизъм и емоции.
Мислил ли си някога да напуснеш България?
Не, не съм мислил да напускам България и не смятам да го правя. България е хубаво място, а животът тук не е чак толкова страшен, макар да е труден. Лесно е да бягаме от трудностите, но каква ползва от това! Като че ли на запад или на изток няма да е същото. Даже може би ще е по-трудно, защото там си никой. Просто един емигрант. Малцина са тези, които наистина успяват. Другите, ако успеят да се реализират на пазара на труда, са част от средностатистическите граждани със средностатистическа заплата. Да, тази заплата според нашия стандарт е изключително висока, но за там е друго нещо. По-добре е да се стремим нещата да се оправят тук. И може би ще потръгне, ако се задействаме да оправим и върнем доверието първо във възпитателните и образователните институции.
Мотивацията ми да не мисля да напускам страната се крие може би в това, че се опитвам да мисля с чувство за дълг за България. Чувство, че трябва да оставя нещо тук, а не на запад или на изток. Преди всичко тук.
Какво ще пожелаеш на нашите и твоите читатели?
Да се опитват да бъдат полезни преди всичко на обществото. Другото само ще си дойде, ако имаме нужда от него.
