От известно време се чудя защо днес сме такива – смачкани, потънали в битовизми, непомнещи, незнаещи и неитересуващи се какво се е случило вчера. Дали зла орисница ни е орисала да сме такива? Дали пък някой друг е виновен? А дали пък не сме ние виновните? Да, ние по презумпция сме най-добри, най-великите, най-силните, най във всичко, но пак по тази презумпция все ние сме най-прецаканите. Но дали е само това?
Днес България и нейната столица София се готви за председателството на Съвета на Европейския съюз. Но замисляли ли сме се какво ще покажем на Европа? Можем да ѝ покажем паметниците, последният пазител на славното ни минало. В София се издигат множество такива паметници на знайни и незнайни герои.
В центъра на българската столица е разположен паметника на Съветската армия, един от първите, които може би ще видят европейците. Построен през 1954 г., за да увековечи Червената армия. Предвид времето, в което се е появил това било напълно логично действие на властта, но днес… Днес паметникът на съветската армия е винаги в центъра на дискусията „за или против“ материалното наследство на онова време. Аз няма да навлизам в този спор, а ще покажа някои дребни факти.
За четири месеца окупация издръжката на съветската армия е 20 558 194 361 лв., докато за три и половина години войските на Вермахта „струват“ на българския данъкоплатец цели 3 656 852 000 лв. Друг дребен факт е, че в центъра на българската столица няма паметник на цар Борис III, върнал по мирен път Златна Добруджа в България. То и в град Добрич няма паметник на царя, но…
Явно само с паметници няма да ги впечатлим европейците – да пробваме с училищата, вечната гордост на българина. Пак сме в София, където има училище кръстено на Максим Горки. И какво лошо има в това ще попита някой. Нищо, просто трябва да знаем кой е Максим Горки и какви ги е свършил за нас, за българите. Това е писал от времето на „бащата на народите“ Сталин, който няма нищо общо нито с българите, нито със София.
Училището носи името на чужд и наложен от Съветската армия авторитет – на шефа на писателския съюз при Йосиф Висарионович Сталин. Същевременно старото име на училището – „Генерал Иван Колев“ (така се казва то до 1952 г.) е забравено, смачкано и събира прах нейде по рафтовете на времето. Защо? Защото той е победителят на руската кавалерия, човекът, който заявява: „Кавалеристи, Бог ми е свидетел, че съм признателен на Русия задето ни освободи. Но какво търсят сега казаците в нашата Добруджа? Ще ги бием и прогоним както всеки враг, който пречи за обединението на България!“.
За тези си думи прославеният генерал е „осъден“ от новата власт на забрава. Една историческа несправедливост, с която и днес 28 години след т.нар. демократични промени не успяваме (или не искаме) да се преборим.
С паметниците и училищата не се получи доброто ни представяне, защото както обичаме да казваме – „гледайте да не се изложим пред чужденците“. С какво да пробваме тогава? С православната ни вяра?
В средата на деветото столетие княз Борис I Михаил решава да официализира християнството като държавна религия в страната си. На него обаче му била необходима Българска църква, ръководена от човек, подчинен на Бог и след Бог лично на владетел. И го постига. Вярно след труден дипломатически двубой с най-великите личности на своето време – папа Николай I и патриарх Фотий, но го постига. После и неговите наследници постигат немалко в тази посока – вече си имаме и патриарх – българин.
Историческата канава обаче не е застинала магма – всичко се променя. България губи собствената си църква, но не губи вярата си.
Няколко века по-късно, след Освобождението, в София /новата столица/ се издига храм-паметник, носещ името на свети Александър Невски. Друг руснак, който по никакъв начин не е свързан с нас българите. Идеята името на храм-паметника (Патриаршеската катедрала) „Св. Александър Невски“ да бъде заменено с това на свети княз Борис – Михаил кръстител не само, че не стои на дневен ред, а и не е повдигано от нито една политическа сила и гражданска организация.
Част от четящите тези редове може да останат с грешното впечатление, че съм русофоб, дори, че доводите ми са политизирани, но не са такива! Те отговарят на зададения в началото въпрос – „Защо днес сме такива?“. Защото…
… „преклонена главица сабя не я сече“.
