От ден на ден става все по-трудна задача да се обясни и на младите, и на старите защо трябва да се обича, нашето Отечество. Преди да напиша каквото и да е, искам да обърна внимание на това от къде идва думичката Отечество? Според мен тя идва от другата думичка за баща – Отец. И от това какво излиза? Отечеството не е цялата страна, а бащиният край. За уважавания от мен полковник Петко Йотов „Отечеството е нещо много лично, съкровено, свято. Моето Отечество е там, на един баир в Тетевенския балкан. Там, където съм се родил и израсъл”. Щом Отечеството произлиза от Отеца, то думите на Петко Йотов не звучат толкова странно, както преди десетина години, когато ги чух за първи път.
Трудно е да се обясня защо обичам Родината, но по-трудно е да се обясня защо трябва. След изживяването на един потискащ политически режим думичката „трябва” придоби едни по-различни измерения. Не, аз не я тълкувам като задължение спуснато с нечие нареждане, за мен тя е необходимост. Но от какво? Необходимост от това да покажем, че не сме дърво без корен. Но на кого трябва да покажем ли? Всеки трябва да покаже на себе си и на децата си.
Пишейки тези редове в съзнанието ми изплува образът на непримиримия Пирин и неговата годеница – чудната Рила. Друга картина, която успява да си пробие път сред мислите е на Родопа планина. Да, на тази Родопа, за която хората казват, че ти трябва сърце на орел, за да я видиш и да я обикнеш.
Ако това не успява да събуди обичта към Отечеството, която тлее във Вас, то нека пробваме по един друг начин. Спомнете си малките калдъръмени улички на градчета като Банско или Мелник. Дайте свобода на спомените си за аромата на Катиното мезе или руйното Мелнишко винце.
Не е тайна, че голяма част от нас имат връзка, под една или друга форма, със село. Има ли нещо по-хубаво от едно малко китно българско селце, в което времето е спряло? Нещо по-хубаво от местенце, в което се връщаш отново и отново и всеки път ставаш мъничък.
А за останалата част от Вас, които не си спомнят селата, или нямат връзка с такива, нека се опитате да си спомните дългите игри в градовете. Онези луди игри, които започваха рано сутринта и завършваха късно през нощта. Всяка една от тези игри или пък първата целувка променят текста на една песен, в която се пее: „Този град, в който аз съм роден за мнозина навярно е скучен”.
Опитайте се да си спомнете за „Две хубави очи” на онзи вечен романтик Пейо Яворов или за „Хаджи Димитър” на гениалния Христо Ботев. Спомнете си стиховете на необикновения човек – Иван Вазов, който създаде най-много неща, които ни обединяват, та той пише: „българин да се наричам, първа радост е за мене”.
Ако сте пленени от вълнуващите пътешествия на родната история, на постоянните ѝ клатушкания, ту нагоре, ту надолу, то си спомнете за цар Симеон Велики седнал върху златния си трон или за цар Иван Асен II, който подчини голяма част от Балканите под своята десница.
За някои от Вас това може да е едно много далечно минало. И на Вас имам какво да кажа. Искам да Ви помоля да се сетите за паметника на Васил Левски в София. Там той е на своя си трон – бесилото, онова което е по срам и по блясък „с кръста равно”.
След Освобождението във войните за национално обединение двеста хиляди мъже последваха завета му, оставяйки костите си при Сливница, Три уши, Мека Црев, Драгоман, Гурголят, Видин, Пирот, Лозенград, Люлебургаз, Чаталджа, Булаир, Одрин, Завоя на Черна, Тутракан, Кочмар, Карапелит, Добрич.
Българино, ето ти още двеста хиляди причини да обичаш Отечеството си. Те са по-силни от всичките ми други доводи, защото са написани с кръв. С кръвта на твоите, на моите, на нашите предци.
