Идеята за построяване на храм-паметник на българското освобождение се заражда още в първите дни от живота на свободна България. Княз Александър I се обръща с възвание към българите и храмът е издигнат с народни пари. Строежът на храм-паметника започва през 1904 г., цели 24 години след първоначалната идея, и е за-вършен през 1912 г. Цялостното му изпълнение възлиза на стойност 5,5 милиона лева.

Храм-паметникът се намира в институционалната столица на България – София, превръщайки се в символ на благодарността и признателността на обикновения българин към освободителя. При избора на патрон и покровител на храма тогавашният български елит се спира на руския светец Александър Невски. Той е спорна историческа личност, която е чужда на българското минало и народната душевност.

За това говори и подета от държавата кампания за запознаване на обикновените българи с историята и житието на този светец.

За тогавашните българи този избор може би е звучал повече от логично, но днес, близо век и половина след тези събития, достиженията на историческата наука позволяват да бъде поставено под съмнение правилността на това решение.

В историята на българското Освобождение мястото на Русия е значимо, но тя не е причината, а по-скоро самото оръжие, което я донесе. В темелите на българското националноосвободително движение няма да открием руските кавалеристи, а костите на хайдутите ни, саможертвите на Васил Левски, на Христо Ботев, на храбрите априлци, на многото знайни и незнайни български герои. В основата на свободата беше и най- ценното, което притежаваме – непримиримият дух на българина – онзи дух, който крепи народа в трудните дни на робството, а след това изгражда и нова България.

В голяма част от османското иго Русия странеше от българското националноосвободително движение, защото то не бе част от нейните планове. И никой не бива да я обвинява за това, защото всяка държава следва първо собствените си политически цели. А през 1878 г. Руската империя поде война срещу Османската империя като наказателна акция, подкрепена и инициирана от останалите велики сили.

Венецът на Освобождението – мирът от Сан Стефано, бе само прах в очите на обикновения българин, защото в Берлин Русия първа се отказа от него.

Казаното до момента не цели да омаловажи ролята и значението на Русия в извоюването на българската Свобода. Неговата цел е да покаже, че мотива на нашите предци при избора на покровител на храм-паметника е лишен от своята историческа логика днес.

 *    *    *

       „Да бъдe  или да не бъдe“ храм-паметник „Св. Александър Невски“?

Катедралният храм, като символ на духовната независимост на България, е сакрално място. Като такова то трябва да има за патрон всепризнат и близък до душата и историческата съдба на българина светец. Такъв светец е княза-кръстител Борис-Михаил.

През втората половина на деветото столетие българската държава направила своя цивилизационен избор, приемайки християнството за официална държавна религия. Това решение е част от политиката на българската държава от края на VIII век насетне, чиито плодове били обрани чак през 927 г., когато при цар Петър I българската църква била издигната в ранг на патриаршия.

През средните векове политическата и религиозната независимост на един източноправославен народ се олицетворявала от максимата „царство без патриарх не бива“.

Хипотетичният избор на княз Борис-Михаил за патрон на храм-паметника няма да бъде случаен, защото той е идеолога на пътеката, по която и днес се движи България. С неговото име се свързва и едно от най-скъпите неща, които притежаваме – роден език. Едно евентуално преименуване на патриаршеската катедрала не би променило нищо съществено. То би показало само едно – българският народ помни и тачи своите велики предци, защото подмяната на родните герои с чужди е началото на края за един народ.

Какво по-добро име на патриаршеската катедрала от „Свети княз Борис- Михаил“, двата символа на българското християнство на едно място? Да бъде или да не бъде – дилемата пред българския храм-паметник.