Описание: Портрет на група работници (строители), неизвестно къде, вероятно 20-те години на ХХ век
Източник: http://www.lostbulgaria.com/
Есе на за национален конкурс на Българска история „Аз-строител на съвременна България“.
Философско въведение…
Всеки един от нас по свой начин е „строител на съвременна България”, всеки един от нас кове собствената си съдба и ковейки нея ,всъщност, той определя съдбата на своята родина. И макар всеки от нас да е само едно малко „назъбено колелце” от един огромен механизъм, всички ние влияем върху тази съдба, върху останалите „назъбени колелца” и върху това в каква посока ще се движи нашата родина. Докато едни от нас чрез своите действия, начин на живот и труд градят не само за себе си, но и за „съвременна България”, други правят точно обратното – борейки се за собственото си благоденствие те не градят, а рушат. Рушат и пречат не само на усилията на своите сънародници, но и подкопават основите на постигнатото. Естествено, освен две крайности има и една „умереност”. Това са хората, които бездействат носени по мързеливото течение на апатията. За съжаление, в момента тези хора са прекалено голяма част от обществото ни и тяхното бездействие е не по-малко вредно − когато не се грижиш за построеното, то рано или късно рухва.Тук се появява и разликата в ценностите. Защото тези, които изграждайки себе си помагат на околните със съзнанието, че помагат и на България са поставили на първо място нематериалното – родината, семейството, любимия. Те имат нужди, които надхвърлят материята – култура, изкуство, образование, наука, които да споделят с околните и така да положат още една тухличка в градежа на „съвременна България”. Обратнотo можем да видим при „рушителите” − тяхната философия често се обляга на чисто материалната ценност, която не се интересува от общността, защото обслужва личния си интерес. Материализма няма за цел да помогне на околните, освен ако не намира изгода от това. С други думи материалистът ще бъде „строител на съвременна България” само срещу добра печалба. В противен случай той продължава да следва интереса си дори и да е насочен срещу благоденствието на родината (патриотизмът е духовна ценност неприсъща за него) и така се превръща в рушител.
РУШИМ ИЛИ ГРАДИМ? НА КЪДЕ ВЪРВИМ?
Днес, 25 години след падането на тоталитарния комунистически режим, България се намира в незавидно състояние. Честа практика е страната ни да заема челни места в отрицателните и последни в положителните статистики. Проблемите на нашата родина не са един или два – слаба икономика, липса на производство, от което следва безработица, здравеопазване в перманентен дефицит, понижаване нивото на образованието, остаряла или унищожена инфраструктура, демографска криза, застаряване на населението и съсредоточаване на хората в няколко по-големи града, масова емиграция в чужбина, разяждаща корупция, престъпност и много други… Оказва се, че преходът към демокрация доведе със себе си черни, тъжни тенденции и резултатите са на лице. Народът ни е все по-беден, нещастен, не вярва в управляващите, апатията и чувството, че постоянно някой се опитва да ни излъже пораждат несигурност, завист, злоба. Не бива да ни учудва, че масово младите, умни и кадърни българи бягат в чужбина.Кои са повече – рушители или строители? Ясно е, че България не е останала без своите творци, но… Катастрофалните тенденции според мен показват, че в България хората, които „не строят” или може би дори „рушат” родината си са повече. Разбира се, в последно време можем да видим и много млади и ентусиазирани българи, които са решени да променят статуквото от разруха и апатия към градеж и активност, което е доста окуражаващо. Но те все още затъват в блато от песимизъм и бездействие, често са облъчвани с призивите на по-възрастните – „Няма смисъл, бягай в чужбина докато можеш!”, „Хубаво, че учиш медицина, но не мислиш ли, че ще е по-добре в чужбина?”, „Не сте ли мислили да идете в Америка?” и много, много подобни. Трудно е да искаш да градиш в България на фона на заобикалящата те разруха. Разруха не само материална, но и морална, културна, интелектуална. Още по-трудно става, когато по-възрастните от теб вместо да окуражат действията ти, те призовават да минеш в отстъпление, да „избягаш” буквално и преносно.
АЗЪТ СТРОИТЕЛ…
„Роден в началото на българския преход,
заченат със идея да не чуе соц. ехо!
Надежда за бъдеще светло,
събрана в него,тежи му толкова,
сякаш го прегърбва леко”– Атила[1] Из песента „Но как?“
Съзнателна насока в живота придобих в края на средното си образование. В този период започнах да се запознавам с национализма и да го обиквам все повече, всъщност аз обиквах все повече България. Участвах в най-различни шествия и протести – против Ньойския диктат, в защита на убитите българи в с. Катуница, протести срещу енерго монополите и др. Исках да бъда част от „промяната” към по-добро и влагах възможно най-много от времето и юношеската си енергия. За съжаление виждах в демократичната ни система твърде много несправедливост. Сблъсках се и с опитите за сплашване от страна на полицията. Така стигнах до извода, че за да се боря с несправедливостите и да променя нещо към по-добро трябва да изучавам право. За добро или зло стотните в балообразуването решиха друго и аз озовах в I курс История. Първоначално изпитвах разочарование – бях се провалил. Постепенно почувствах, че историята е моето призвание. Година по-късно избрах педагогически профил, който след дипломирането ми ще ми даде право да бъда учител по история. Все още може би не осъзнавах с какво съм се захванал. Не след дълго дойде и моментът, в който влязох за пръв път в класната стая като учител. След този първи час разбрах, че може би съм открил призванието си, защото не помня кога за последно изпитвах подобно удовлетворение. Достигнах до извода, че няма смисъл да променяш законите или да ставаш „слуга”(политик) на народ , който се разпада морално и духовно. Реших, че е много по-разумно и полезно да „градя” като преподавам история – наука, която създава мислещи и прозорливи хора. Всъщност, искам да възпитавам хора, българи готови да се борят заедно с нашето поколение за спасението на България от блатото на посткомунизма, „прехода” и моралната деградация. Изучавайки тази наука забелязах, че всяка нация, която иска да се развива залага първо на просветата си. Аз искам да стана част от нашето ново, морално и просветено (променено) общество.В последно време много се говори именно за „промяната”[2]. Но някак абстрактно, сякаш тя е някъде там и ще дойде като месия ако я повикаме достатъчно силно. Това някак ми напомня за „Приказка за неволята” на Ангел Каралийчев. Нашата „приказка”, обаче е „Приказка за промяната”. И ние сме в етапа, в който все още я зовем и чакаме деня, в който ще се събудим променени. За съжаление това не се случва дори и в приказките. Всеки един от нас трябва да започне сам да „променя” себе си към по-добро, да опита да „изгради” личност полезна не само за него, но и за околните и за „съвременна България”. Затова искам не само да насърчавам „промяната”, искам да бъда „промяната”! Моят начин да допринеса за „здравия строеж на България” е като изучавам и търся поуките в историята, като работя и се развивам в сферата на образованието, като отстоявам гражданските си права дори и със сила. Защото „Когато правото се превърне в безправие, съпротивата е неизбежна!”.И ако нашето поколение не успее да осъществи „промяната”, то аз силно вярвам, че „Бъдещето принадлежи на младежта!” и за да може тя да ни избави от посткомунистическата деградация ще трябва да я образоваме и научим да мисли в национален дух, като свободен индивид. „Когато някой ми каже: „Абе, няма вече добри хора”, това е толкова смешно, отвратително, нихилистично.Страната пука по шевовете от добри хора.Кофти е това, че ние се вглеждаме в утайката. Пишем за утайката, четем за утайката, правим филми за утайката.И ни се струва, че всичко е утайка, а то не е така” – Джоко Росич
[1] Цитат от песента „Но как?” на Атила. < http://www.youtube.com/watch?v=JiR5H4N8sIk > 09.01.2014
[2] Промяна – в начина на мислене, морал, ценности; изчистване от присъщите песимизъм, апатия, мързел, завист, невежество; изграждане на национално чувство, отговорност, самоинициатива, гражданска позиция, желание и самочувствие да отстоява правата си и да не бъде просто зрител на събитията в България.
